fbpx

„Хващам си багажа и отивам да живея на друго небесно тяло“

3, 2, 1… Старт! Корабът бавно започва да се издига. Ускорението ме кара да чувствам тялото си натежало. С моите 60 килограма сега трябва да съм около 300, тъй като на дисплея се показа надписа 5g. В инструктажа преди полета ни казаха, че няма да е страшно, защото седалките са специално проектирани да обхващат тялото така, че натискът да се разпределя на максимална площ и … май наистина е така!

Когато преди 8 месеца си купих билет от държавната лотария, не подозирах, че ще спечеля голямата награда – пътуване до Марс. И ето ме сега на път. Спряхме за 6 часа във висока орбита, където преминахме в кораба, с който щяхме да летим. През това време четири  пъти наблюдавах изгрева на Слънцето. Много красиво – и по-готино от VR симулаторите. И ето ме сега с „втора космическа“ скорост от 11,2км/сек. напускам Земята. Сега ще проверим дали Нютон ще се окаже прав – знам, че радиусът на Земята (6400км) и земното ускорение на повърхността (g=9.8м/с) определят стойността на втората космическа скорост, която е над 40 хил км в час. Корабът ни обаче разполага с ново поколение двигател, който развива до 190 хил. км/час. В своя перихелий – или най-близката си позиция до Земята, Марс минава на 206,6 млн.км., което значи, че за около 45 дни ще сме там. Не е зле, като се има предвид, че първите хора лятаха до там за повече от три месеца. А казват, че вече се проектирали двигатели, които ще са готови до две години, значи през 2042 година, да развиват скорост от над 300 хил.км/час. Тогава вече няма да се чака перихелият на Марс през две години, а ще може да се лети постоянно – за две-три седмици и си там. Ох, дано не я съсипят бедната планета тогава…

Факт е, че човешкото тяло започва да се държи много странно в условията на безтегловност. Виждал съм хора след завръщането си „пораснали“ с няколко сантиметра. Без постоянната гравитация на Земята гръбнакът на човека започва да се разтяга и ръстът се удължава с близо 6 сантиметра! Е, но това сега няма да ми се случи на мен, защото всички космически туристи сме в условията на изкуствена гравитация, която първоначално наподобява земната и постепенно ще намалява, докато пристигнем, за да се изравни с тази на Марс. Да, още един трик на кинематиката! Просто ъгловата скорост на въртене и разстоянието от оста на туристическия отсек на кораба определят колко ще тежим. Имаше даже и формула, но признавам, че пропуснах да я запомя още преди  години в часовете по физика в училище. Не за друго, а защото на няколко места в кораба видях кантари, с които мога да се измеря колко тежа в момента. А знаейки това, ще мога да изчисля с каква скорост всъщност се въртим. В каютата ми има дисплей с данни за полета – скорост, температура, радиационен фон и други, но точно тази информация са ни я спестили, сигурно е някаква тайна.

На кораба, оказва се, дисциплината е доста строга – не можеш да излизаш от каютата, когато си искаш, ядеш само в определени часове. Храната е адски безвкусна, казват че трябвало да свикваме, защото на Марс била още по-зле. Но пък можеш да контактуваш с всички през вътрешния видеочат, забавно е. На десетият ден настана голямо оживление, защото се разбра, че помощник-командирът на кораба всъщност е 20-годишният син на Илън Мъск – ХАЕА-12, който обаче отказваше да носи фамилията на баща си и всички го наричаха Хави Рийв ( все пак бе взел презимето му). Надявам се, че ще посети мемориала на баща си на Марс. Жалко, че Илън загина така нелепо преди четири години. Казват, че Сайбъртракът  му попаднал в най-голямата от години пясъчна буря на планетата. Но дали е така, не се знае, все още има спекулации, защото тялото му така и не беше открито. Сега най-голямата колония там носи неговото име.

През прозорците на кораба вече се вижда Марс, дори могат да се различат очертанията на няколкото колонии и големия завод за добив на вода и метан на северния му полюс. Корабът затрепери, подготвяйки се за спускане. През следващите две години ще тежа само 23 килограма, по-голямата част от времето ще прекарам на 8 метра под повърхността, ще ям безвкусна храна, ще пия вода, извлечена от замръзналата ръждива почва, но се надявам това да бъдат най-вълнуващите две  години от живота ми. Както и се надявам Земята да не ми липсва. Надявам се…

Николай Иванов, 12. М клас

Край